Античност 2001-2002

Археологически резерват "Никополис ад Иструм" се намира на 18 км северно от Велико Търново по главен път Е85 и 3 км югоизточно от село Никюп. Никополис ад Иструм (в превод от латински - Град на победата към Дунав) е древен римски град, основан в началото на II век от император Траян в чест на победата му над дакийците. Никополис е застроен на чисто поле край р. Росица, на място, където земите са плодородни и се пресичат важни пътища.Това довело до големия просперитет на града в края на II и началото на III век. Градът управлявал територия, чиито граници съвпадат приблизително с тези на днешната Великотърновска област, южно от пътя Бяла-Плевен. В тези плодородни земи са се намирали именията на градската аристокрация. Градът съществува до началото на 7 в., когато е разрушен от Аварите.

Като новооснован град, при строителството на Никополис ад Иструм е приложена Хиподамовата система. Това означава, че настланите с големи плочи улици имат посока север-юг и изток-запад. Под тях минават канали за отпадъчни води. В централната част се намира градския площад, украсен със статуи на божества, императори, заслужили граждани. Около него са разположени градския съвет, гражданска базилика, малък театър, магазини и други обществени и частни сгради. За градските бани и жилищата е била осигурена свежа вода чрез три водопровода, като главният е с дължина 27 км. След варварско нашествие от 170-176 г. градът е укрепен с високи 8 м стени и 12м кули. Портите са имали външна двукрила и вътрешна падаща врата. Никополис ад Иструм е бил удостоен с правото да сече монети. Известни са над 900 типа монети с неговото име. Върху тях са представени божества, характерни сгради, градски порти. Първите разкопки тук се провеждат през 1900 г. От 1975 г. проучванията се извършват от Археологически институт София и Исторически музей Велико Търново, с участието на студенти от Великотърновския университет. Открити са римска мраморна статуя на бога на любовта Ерос, бронзова глава на император Гордиан III (238 – 244), статуетки, надписи и др.

Античност 2001

КРЕПОСТТА „КОВАЧЕВСКО КАЛЕ“ ПРИ ГР. ПОПОВО

Късноримската крепост „Ковачевско кале“ се намира на 6 км западно от гр. Попово, в непосредствена близост до съвременния път Попово – Бяла. Крепостта е разположена в равна малка долина, образувана при вливането под остър ъгъл в река Ковачевска (Ерек дере) на нейния северозападен приток - Чепез дере. Мощната крепостна стена, построена през IV век, с дебелина около 3,20 м, е опасвала една обширна територия от около 50 дка. Била е снабдена със 17 издадени пред стената кули, 14 от които са били с U-образна форма, разположени почти симетрично по цялата й дължина, с изключение на тези при портите и 4 кули с кръгла форма, разположени в ъглите на крепостта. Две порти (северна и западна) и мост (днес обезличен), построен над река Чепез дере са допълвали останалите елементи от крепостното строителство, а подземен водопровод, изграден от глинени тръби, спускащ се към крепостта от разположените северозападно на няколко километра от нея близки височини, е захранвал допълнително крепостта с питейна вода.
До самото начало на вече редовните археологическите проучвания през 1990 год. за „Ковачевското кале“ бяха известни малко факти, придобити главно от случайно откриваните там материали. Първата по-точна научна информация за крепостта получаваме от ограничените спасителни разкопки, извършени в северозападния й ъгъл, провокирани от пресичането на този ъгъл при корекцията на част от шосето Бяла - Попово през 1965 год. Частично е била разкрита една полуразрушена от пътното строителство значителна каменна постройка, снабдена с тухлен под.
В началото на месец юни 1990 год. се поставиха основите на редовните археологически проучвания на крепостта с Договор, сключен между ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Поповската община и Исторически музей - Попово.
Разкопките започнаха с разкриването на двете U-образни кули (№ 11 и № 12 по плана на К. Шкорпил), охраняващи Западната порта на крепостта и прохода между тях, заедно с прага на Двукрилата порта и пространството около нея. Вътрешните лица на кулите са изградени в правилни редове от правоъгълни каменни блокове, споени с бледожълт хоросан с примес от счукани тухли. Външните каменни лица са силно пострадали в най-ново време и почти изцяло липсват. На много места във вътрешността на кулите се разкриха струпвания на останките от покривния материал - многобройни фрагменти от керемиди и овъглени масивни греди от дървената конструкция заедно с железните клинове, служещи за тяхното закрепване.
Разкопките за периода 1993-1995 год. се насочиха към мястото, където според плана на Шкорпил се очакваше да се намира Кула № 3, разположена на северната крепостна стена, в непосредствена близост до съвременното шосе Попово - Бяла. Освен многобройните подемни находки, в руините на кулата се разкриха и три човешки скелета, като за тяхната смърт се предполага, че е виновно силно земетресение, срутило междуетажната конструкция на кулата. Западно от Кула № 3 в крепостта бяха разкрити и няколко от стъпалата на каменната стълба, водеща към вътрешната площадка, по която са се движели защитниците на крепостта върху крепостната стена. Стълбата е насочена в посока на северозапад, където се е намирала ъглова кула № 1, основата на която остава северно на съвременния път.
До 1999 год. продължи разкопаването на следващата кула, разположена на изток от вече разкритата (Кула № 4 по плана К. Шкорпил) и на отсечката от крепостната стена, затворена между двете кули. Новоразкритата кула е с почти идентичен план с този на Кула № 3. Междуетажните дървени конструкции са се придържали от четвъртит каменен пилон, изграден вторично при по-късен ремонт върху насипа, оформил се от трамбованите върху стария под рушевини от IV век. Находките от вътрешността, макар и да се намират в различни пластове и на тази кула обхващат периода от IV до VI век. В непосредствена близост до нея, но от външната страна на крепостната стена през 1998 год. бе разкрит и един вероятно строителен латински надпис, който все още не е напълно разчетен.
През периода 1998-2001 год. за пръв път в историята на провежданите разкопки на крепостта започна и сериозното проучване на вътрешността й. Бе разкрита голяма двуделна едноетажна постройка с правоъгълна форма и надлъжна ориентация в посока изток – запад. Запазените й зидове са с дебелина около 0,70 м и са изградени от добре обработени малки каменни блокове, споени с бледожълт хоросан. Максимално височина на руините на сградата е 1,20 м, с което тя достига на места почти до днешната повърхност. И двете й помещения до тази височина са били веднага след построяването запълнени с жълто-кафява стерилна пръст и бледожълта глина, като над този насип е бил направен и нейният под. Входът на сградата се е намирал от юг, а покривът й е бил покрит с керемиди. Сградата е била построена малко по-късно от построяването на крепостната стена. Постройката, ремонтирана след силно земетресение през управлението на император Констанций II, е била унищожена при управлението на император Валент по време на Втората готска война или най-късно в началото на управлението на император Валентиниан II през 90-те год. на IV век. Към нейните руини през V век са били прилепени паянтовите жилища на обитателите на крепостта. Те са съществували до 60-те год. на V век, когато са били унищожени от голям и повсеместен за крепостта пожар по време на управлението на император Теодосий II (402-450 г.).
В този вътрешен сектор изцяло бе разкрита и малка правоъгълна култова сграда (saccelum) от IV век, ориентирана надлъжно в посока изток - запад. Стените на постройката са изградени от обработени камъни, споени с бледорозов хоросан. Запазената височина на руините варира от 0,30 м до 0,45 м, а входът на сградата се е намирал от изток и е заемал цялата й източна фасада, оформена от три каменни стъпала. Подът й се е намирал на височината на третото стъпало. За богатата някогашна украса на този малък храм показват намерените в близост до нея фрагменти от украсени с геометрични орнаменти каменни корнизи, каменни розети от таванна касетъчна украса и няколко тухли, специално направени за външно облицоване на стени. Във вътрешността на сградата се е намирала само статуята на божеството, на което тя е било посветена като не е била предназначена за влизане на външни хора.
В северозападната част на крепостта бе направен един самостоятелен контролен сондаж от 25 кв. м. В него след разчистването на част от жилище, опожарено в 50-те години на V век, се достигна до по-старо подово ниво също със следи от опожаряване. То бе измазано с бледожълта глина, а девет добре запазени отвора от дървени стволове с диаметър 0,35 – 0,45 м оформяха тясно правоъгълно помещение с иззидани с кирпичи стени. Това помещение, като част от по-голям архитектурен ансамбъл, е било опожарено и унищожено по времето на Втората готска война.
През 2003 г. започна обособяването на изцяло нов проучвателен сектор, разположен в северозападния ъгъл на крепостта. И тук, както и в централната част на Калето, се откроиха трите основни пласта от късноримската и ранновизантийската епоха (VI век). Бе разкрита голяма правоъгълна сграда, разположена в посока север - юг, построена от ломени камъни в характерния за края на V и най-вече за VI век каменен градеж, наречен тип „рибя кост“. Под тази сграда се намира монументална сграда от IV век, разположена в посока изток - запад, която е пресечена на места от по-късната ранновизантийска постройка, но засега остава непроучена. В този сектор се разкри и запазеното вътрешно лице на част от западната крепостна стена на крепостта.
Завърши и пълното разкопаване на поредната U-образна кула (Кула № 10), намираща се на Западната крепостна стена. Междуетажните й конструкции в един по-късен период са се поддържали от два каменни пилона, изградени в насипа на по-ранни преустройства. В нея са открити многобройни фрагменти от керамични съдове, животински кости, битови и др. предмети, бронзови и медни монети от периода от III, IV, V и VI век, като последните са отсечени при византийския император Юстин II (565-578 год.), с което се потвърждава досегашната картина на проучванията. Всички разкрити досега кули са били на три етажа с покриви, от дървени конструкции, покрити с големи глинени керемиди (тегули).
Въпреки кратките проучвателни сезони и неголемия брой участници в проучванията до днес изцяло са разкопани общо 5 кули: 2 по северната крепостна стена, заедно със стената, заключена между тях и началото на каменната стълба за изкачване върху площадката на стената от защитниците на крепостта, 2-те кули защитаващи Западната порта на крепостта и една кула от Западната крепостна стена. Разкрити са руините на едно малко езическо светилище в югозападната част на крепостта, на монументална двуделна сграда, намираща се в непосредствена близост до светилището, на голяма правоъгълна едноделна постройка от византийската епоха. стъпила и пресичаща едновременно монументална сграда от IV век.Владимир Стойков и Дияна Мечкарска
http://kovachevsko-kale.hit.bg/

Праистория 2000г.

Селище от късния неолит при с. Бреница, Враца

В резултат на производствените сили в праисторическото общество, на тяхното разрастване и диференциране се стига до прерастване на средния неолит в нова култура послужила за основа на късния неолит. Има голям брой разкрити и проучени селища, отразяващи този преход.
Праисторическото селище при с. Бреница принадлежи на финалната фаза на късния неолит и началото на халколита (енеолит). Останките от него се намират в м. Кременитата могила на 8 км СИ от селото. Селището е разположено върху ниска незаливна тераса на левия бряг на р. Искър и заема площ от около 2 хектара. Проучено е през 1974-79 г. от Богдан Николов. В южния край е разкопана площ от 1400 кв. м, а в периферията са направени няколко сондажа. Културният пласт е с дебелина 2,80 см и се състои от 6 строителни хоризонта, разположени последователно един над друг. Първите два строителни хоризонта, броени отдолу нагоре, са от късния неолит и имат обща дебелина 0,60 см. Следващите четири са от ранния халколит.
Първият строителен хоризонт на селището от късния неолит е унищожен от разливане на водите на реката. След оттеглянето на реката се е образувал слой с отлагания от светлокафява тинеста глина, върху който са изградени жилищата на втория хоризонт. Тук на 2 м дълбочина от повърхността на терена се очертават много добре пода и пещта на едно жилище. То е наземно, с правоъгълен план, ориентирано с дългата си ос юг - север. Градежът е от колове и плет измазан с глина. Очертанията му са: дълж. 6 м, шир. 3,60 м. В двата хоризонта от късния неолит в боклучни ями бе намерен богат археологически материал, състоящ се от оръдия на труда, глинени съдове и ограничен брой предмети с култов характер. Оръдията на труда са изработени от камък, кремък, кости и рога. Открити са кремъчни стъргалки, дръжки от еленов рог, ножове, пластини за сърпове. Каменните оръдия са представени от чукалки с овална и сферична форма без дръжка, тесли със заострена работна част. Брадвите са по-масивни с ясно изразени следи от употреба. Срещат се също длета, хромели, хавани и др. От костните оръдия на върхове за копия и стрели, шила, лопатки и особено тези с къса дръжка и правоъгълно сечение с дупка се срещат за първи път в това селище. Намерени са и няколко амулета, два от тях са изработени от черупката на мида (спондилус).
Керамиката е най-масовият материал от с. Бреница. Съдовете са изработени от добре пречистена глина и са добре изпечени. Външната повърхност е тъмносива или сиво-черна, понякога излъскана. Украсата е от врязани геометрични мотиви. Този вид керамика продължава развитието си през целия първи период на халколита в западна България - култура "Градешница".
Тази култура е синхронна с Караново ІV(Калояновец) в Тракия, Усое ІІ в СИ България и с Винча в Сърбия.

Николов, Б. Селище от късния неолит при с. Бреница, Врачански окръг, сп. Археология, 1986г., кн. 4.

Кратки археологически данни

Оряхово, както и цяла северна България, са били дъно на море. За това свидетелстват вкаменелостите от амонити, белемнити и др. Намерени са също и части от скелет и бивни от мастодонт при Оряхово.

Първобитните хора се заселват по тези земи още през неолита (7000-6000 г. пр.н.е.). Открити са каменни, бронзови и др. сечива, глинени съдове, върхове на копия и стрели и пр.

Из целият район се откриват следи от праисторически селища.

С идването на римските военни части - І в. пр.н.е. - започва нов период в историческото развитие на земите от Оряховския край. Те са включени последователно в три провинции - Мизия, Долна Мизия и Дакия. Дунавският бряг се укрепва с крепости за защита от варварските племена. Подобни кастели са Вариана, Валериана, Педониана и две нелокализрани - Бурго Зоне и Аедава. Край военните лагери възникват селища, както се случва и с античната крепост Вариана, която съществува І - V в. Южно от крепостта се намира и важен римски път.

Оряхово

Град Оряхово (7006 жители, от 30 до 226 м н.в.) е разположен по хълмовете край брега на Дунав, недалеч от устието на Огоста и Скът. Отстои на 190 км североизточно от София, на 29 км и 71 км източно, съответно от Козлодуй и Лом, на 74 км северно от Враца, на 14 км североизточно от Мизия и на 95 км западно от Никопол. Един от най-живописните дунавски градове.
Тук, край най-високата точка по българския бряг на Дунав (226 м), е съществувало селище още в бронзовата епоха. Оставили са съществени следи и траките. Руините разказват за града Ватериа и крепостта Вариана от римско време, когато оттук е минавал старият римски път за Константинопол. В средновековието, през IX-X век, възникнал български град с крепост, която била важен крайграничен пост и спирала напора на авари, франки и маджари. За първи път името на града се споменава през 1226 г., когато маджарската войска преминала през българското селище Орехов. Многократно е разрушавано и възстановявано. През 1388 г. селището е превзето от турците, а през 1396 г. е пострадало при боевете между турците и кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски при похода на християнската войска към Никопол. През 1444 г. полско-унгарският крал Владислав Ягело (Варненчик) го освобождава за кратко време. По-късно, при избухването на Първото Търновско въстание (1598), тук водили сражение частите на влашкия войвода Михай Витязул.
През средновековието градът бил наричан още Врхов, Орезов, Ореев, а в унгарски източник е записан като Орешик. От началото на XVIII век до 1888 г. официално се казва Рахово, после Орехово и накрая сегашното Оряхово.